Живот на село

Сева Памукчиева

Днес основната тема, която вълнува света и с която хората навсякъде по планетата се опитват да се справят, е пандемията, причинена от новия коронавирус. 

Търсенето на работещи решения за излизането от кризата ни предизвиква ежедневно да променяме начина си на живот, който вече е различен от това, с което бяхме свикнали преди и което намирахме за комфортно и познато. Налага се да носим маски на обществени места, да не се прегръщаме и целуваме с приятелите си в редките случаи, когато се видим, да стоим далеч от близките си, да спазваме отлична хигиена както навън, така и у дома. Всичко това са мерки, които ни помагат да запазим начина си на живот такъв, какъвто е бил и досега. Да преминем през това изпитание като се постараем то да даде минимално отражение върху битието ни в дългосрочен план. 

От друга страна, все повече хора започват да се замислят дали пандемията не е сигналната светлина, с която природата иска да ни каже, че забързаното ни градско ежедневие е всъщност в противоречие с механизмите за оцеляване на човека. Може би човекът не е пригоден да съществува в многоетажна сграда, през чиито прозорци единствено влиза слънчевата светлина, или да пътува в претъпкания градски транспорт, за да стигне в също толкова претъпканата и многоетажна офис сграда, в която работи. И в резултат на тези осъзнавания много хора започват да прибягват към по-радикални мерки, за да се справят с опасността за здравето ни, която се крие в големите, задъхващи се от пренаселване, градове. 

Обратната страна на монетата са селата, където човек може да бъде по-близо до природата и да разполага с възможността да се любува на открити пространства и по-чист въздух. 

За никого не е тайна, че след 1944 г. и установяването на тоталитарния режим в България хората, чийто живот беше тясно свързан с обработването на земята, бяха принудени да я напуснат, за да станат работници в градските фабрики. Безспорно едно от най-големите поражения, които комунистическият режим нанесе на духа на българина, е това, че му отне собствеността върху земята, премахна препитанието чрез нея, и в крайна сметка пречупи свободния му дух. 

Днес без никакъв спор може да се каже, че българската нация е изгубила безвъзвратно връзката си със земята, по-голямата част от българските села са запустели или изцяло изоставени. Места, които са били люлката на икономическия растеж на страната преди Втората световна война, днес са сред бедните и западнали части от България. Техните вълнуващи истории за славно минало със сигурност ще разкажем в някоя от следващите статии. Но тази има за цел да се опита да говори за бъдещето. 

Днес все повече хора избират да напуснат големите градове и да се установят в близките села. За разлика от края на 19-ти и началото на 20-ти век сега хората не се връщат в селата, защото намират препитание там, а по-скоро защото искат да установят домовете си в една по-спокойна, здравословна и близка до природата среда. Това не означава, че те изцяло са скъсали връзката си с града. Те продължават да работят, някои дистанционно, но по-голямата част като пътуват ежедневно, а децата им посещават детска градина или училище в градовете. И все пак селата, които са в непосредствена близост до по-големите административни центрове, започват да стават привлекателно място за онези хора, които след забързаното ежедневие предпочитат да прекарват вечерите си в тихото усамотение на селските нощи. 

Тази тенденция се застъпи с необходимостта от спазването на физическо дистанциране – една от мерките, които бяха предприети в борбата с новия коронавирус. Това предизвика интереса ни да разберем дали епидемията дава някакво отражение върху живота в селата. За целта направихме проучване за селата в община Велико Търново и се свързахме с кмета на селото, в което промяната е най-осезаема. Ето какво ни разказа той.  

Фактите показват, че между 15 март и 28 април жителите на великотърновските села са се увеличили с общо 1 621 човека. Само в село Леденик за същия период са се регистрирали по настоящ или постоянен адрес нови 162 човека. Интересното е, че през това време няма нито едно село в община Велико Търново, което да не е увеличило населението си. Леденик държи първенството в тази класация на територията на Общината. 

Негов кмет е Антон Кръстев,  на 38 години, който е и е най-младият избран кмет в общината. Той ни разказва как се стигна до там, че за последния месец и половина неговото село се увеличи със 162-ма нови жители. 

Интересна подробност е фактът, че това не са нови хора, които са се преместили да живеят в селото. Те имат имоти и са се установили там от много дълго време, но никога досега не са променяли адресите си. Задължението да се преминава през пропускателни пунктове при пътуване между Велико Търново, където повечето от тях работят, и Леденик, ги кара да отидат при Антон, за да подадат документи за промяна на адреса си. Той добре познава съселяните си и знае, че всъщност те живеят в селото от много години, просто никога досега не им се е налагало официално да станат леденичани. Благодарение на вълната от новорегистрирали се документално цифрата на живеещите в селото започва да отговаря все повече на действителния му облик. Разбира се все още има хора, които по различни бюрократични причини не могат формално да се разделят с адреса си в града, макар отдавна вече да не живеят там. 

Сред леденичани има представители на най-различни професии от художници, през лекари, зъболекари, издатели, съдържатели на хостели и други. 

Антон ми разказа и за малцинствата в селото, според него те представляват около 20%  от населението, но, откакто е кмет, с тях не е имало проблеми, защото са добре приемани от останалата част от населението. Направило му е впечатление, че сред новорегистрираните почти няма представители на малцинствени етнически групи. 

Тенденция, която се забелязва все по-често в балканските села, е там да се заселват чужденци, затова ми беше интересно дали и в Леденик има такава общност. Кметът сподели, че в селото има сравнително малко чуждестранни граждани. Сред тях са няколко британци, както и семейство от Полша, което говори отличен български език.  

Кореняците леденичани са не повече от 20 % от жителите. Самият Антон признава, че е едва една четвърт кръвно свързан със селото. Но тази цифра показва, че мястото е привлекателно за хора от различни краища на България, които са се влюбили в красивите гледки на Леденик, а близостта му до големия град им е дала основания да се установят там. 

Интересен е светът на хората, които са решили да зарежат ограниченията на големия град и да се отдадат на спокойствието и усамотението на селския живот. Това в никакъв случай не означава, че някой е направил радикалния избор да загърби завинаги града в полза на селото, а точно обратното – тези хора са открили насладата от най-доброто от двата свята. 

В нашата рубрика „Живот на село“ ще ви запознаем с някои от тях.