Епидемиите в българския фолклор

Светлозар Влайков

В историята на човечеството епидемиите са често срещано явление. Те засягали преди всичко градовете, където са живеели повече хора. Предвид ниското ниво на развите на медицината те вилнеели по няколко години, вземайки огромно количество жертви. Според учените една от чумните епидемии в Европа продължава от ХІV до ХVІ в. като починалите се изчисляват на около 30 млн. души. Мерките за борба с тези епидемии били доста примитивни. Такива са били те и у нас през Средновековието. Според доц. Иван Лазаров те били прилагани при погребването на починалите от чумата – при полагане в гроба били посипвани с вар, за да не стават източници на нова зараза, прибягвали са и до кремация на мъртвите – практика, която е била несъвместима с източното православие. 

Обикновено се смята, че ниското ниво на хигиената е една от основните причини за периодичните епидемии. Доц. Лазаров обаче не е съгласен с подобен извод, тъй като през последните десетилетия са открити артефакти, в известен смисъл опровергаващи подобна теза – в столичния Търновград при археологически разкопки са намерени манастирски и обществени бани в т.нар. Нов град, известен днес като „Асенова махала”. Става дума за модерни за времето си съоръжения с подово отопление, топли и студени помещения. 

Църквата се бори с тези болести по своя си начин – чрез изнасяне на Христовия кръст и организиране на литийни шествия с него из улиците на града. 

Според народната вяра болестите са невидими свръхестествени същества, които обаче притежават много човешки качества. Те обикновено са в женски образ, могат да ядат, да пият, да се сърдят, но и да бъдат подкупвани и умилостивявани. Живеят накрай света заедно с останалите духове – самовили, русалки, орисници и др. Тръгват сред хората по Божия воля, носейки със себе си тефтер, т.е. списък с хората, които трябва да уморят. 

Болестите според българския фолклор биват два вида. По-често срещаните се наричат редня́, т.е. епидемия, защото са много заразни и вземат много жертви. Към втория вид принадлежат останалите, които не са толкова опасни – треска, огница, червенка и др. За редня́ са били смятани болестите чума или каран, холера, сипаница или баба шарка. 

И трите са били известни на хората от Търновско и са част от местните вярвания. 

Най-страшна от тях била чумата. В песенния фолклор е наречена с епитетите „черна“ или „огнена“, защото пали и гори и оставя след себе си всичко в черно. В народните представи тя е имала образа на стара, грозна бабичка с дълги ръце и огромни нокти. В ръцете си държала коса, с която отсичала главите на хората. Била облечена в черни дрипи. Тя била толкова страшна, че само като я погледнел човек и умирал от страх. Била изпращана от Господ на хората тогава, когато повечето жители на селото или града започвали да вършат беззакония и станели грешници. Макар че работела по списък, тя често проявявала самовластие – можела да мори където си поиска и колкото пожелае хора.  

Според вярването, когато тръгнела да мори, тя била придружавана от своето дете – чумниче. За да ги умилостивят, стопаните приготвяли корито, гребен, хума и котел с топла вода, за да може чумата да се умие и да окъпе детето. Слагали и софра с медена пита, вино и сол, за да я нагостят. Смятали, че така ще я умилостивят и тя ще подмине къщата.

Най-предпочитани от нея били махалите или къщите, в които живеели престъпници, магьосници, леки жени, кръчмари, които кръщавали виното и ракията, търговци, които удряли в кантара или слагали натрошена керемида в червения пипер. Безпощадна била и към предатели, насилници и народни изедници. И обратно – не влизала в къщите на вдовици със сирачета. Димитър Маринов цитира текст от народна песен от с. Ресен, Търновско, свидетелстващ за срещата на чумата със сирака Стоян, който бил записан в тефтера ѝ: 

Иди си, Стоене, не бой се.

Чумата сираци не мори!

Явно са ѝ приписвани и социално-защитни функции. 

Избягвала и селата, които били заорани, т.е. били оградени от специално изкопан за целта ров, както и тези, в които имало самовили. 

На тази епидемия има посветен специален празник – Чумин ден, който се празнувал на 10 февруари. Тук е интересно смесването на празниците. Това всъщност е църковният празник, посветен на св. Харалампий – свещеномъченик, убит заради вярата си, в началото на ІІІ в., който няма нищо общо с чумата. Той е почитан като лечител, заповедник на чумата, защото се смятало, че я държи окована в девет вериги или затворена в шише. На този ден не се работи, меси се обреден хляб и се раздава за „чумно здраве“.  

Според вярванията холерата била сестра на чумата, която също изглеждала грозна, дрипава и рошава. Предполага се, че образът е взет от действителността, защото жени с такъв външен вид са били наричани „цяла холера“. Тя нямала такава сила като сестра си. 

Сипаницата била три вида – ситна, средна и едра. 

От ситната боледували малките деца. Не се смятала за опасна. Когато детето заболее от нея, опичали питка, намазвали я с мед и я раздавали на комшиите. 

Средната хващала по-големите деца. По принцип не правела пакости, но понякога се сърдела. Все пак хората си я представяли в образа на по-стара мома. За да я умилостивят, правели същия ритуал с питка като при ситната сипаница.  

Едрата шарка била най-страшната, защото ходела винаги сърдита. Болните от нея можели да оглушеят, да ослепеят и дори да умрат. В нейна чест имало отделен празник, наречен Младенци, на който се правели особени хлебчета, намазани с мед. Раздавали ги за здраве на баба Шарка. 

Според народната вяра на човек още при раждането орисниците му орисват колко дълго ще живее, какъв ще е животът му, от каква болест ще се разболее и кога ще умре. Но хората не се примирявали с тази съдба и затова, с цел да я избегнат, принасяли жертви, устройвали празници в чест на болестите, извършвали различни ритуали.  

Един такъв ритуал бил провиране през дреха. Извършвал се с цел предпазване от болест. Състоял се в ушиването на специална дреха, която се смятала за магическа и като такава даваща защита от болести. Тя се правела от вълната на черен овен, която се остригвала, изпирала, изсушавала, изпридала, изтъкавала и от нея се ушивала дрехата. Това трябвало да стане за една нощ. Тази дреха се изнасяла извън селото и хората се провирали през нея.

Друг ритуал за запазване на селото от епидемия бил добиването на жив/див огън. Това ставало със специално приготвен за целта уред. След като той е получен и поставен в огнището, всички членове на семейството „опърляли“ краката и лактите на ръцете си. Така според вярването те придобивали имунитет срещу болестта. 

Днес тези вярвания и ритуали може да ни изглеждат наивни, но пък те показват желанието на българина да не се предава изцяло в ръцете на съдбата, с която е бил орисан. Впрочем като един истински прагматик той никога, дори по време на най-страшните епидемии, не си е и помислял да остави работата си.