Как от столичани се превърнахме в селяни

                                                 Яна Станкова
Яна Станкова е родена през 1980 г. в гр. Враца. Завършва Славянска
филология във Великотърновския университет. След дипломирането си 12
г. работи и живее в София. Преди няколко години се премества заедно 
със съпруга и децата си в с. Пушево.

Решението семейният живот да се премести от столицата в село с по-малко от сто души население вероятно е радикално, но не и толкова трудно, когато си готов за него.

През 2016 година дойде един преломен момент в живота ни, в който трябваше да решим как да продължим съществуването си и дали покрай съществуането, искаме и да живеем, или то ни е достатъчно. Не ни беше достатъчно. Искахме да живеем. И не само това, ами искахме да живеем бавно. Никога нескъсали истински със своето детство, ние решихме да сбъднем голямата си мечта и да си купим къща на село. Самото село не беше важно, важно беше да е до голям град (но не твърде близо), да има река (за бивши деца, прекарали летата си по бреговете на Дунава, каквито сме ние, това, вероятно, е разбираем каприз), и да е близо до планината. Критериите ни за къща в крайна сметка се сведоха да следните – да е стара, но здрава, и да има голям двор. Съпругът ми Андрей забучи пръст на картата и реши кой да е регионът – около село Пушево, Търновско. Преди много години минал веднъж и много му харесало. Аз бях щастлива, разбира се, тъй като съм израснала в Търново и родителите ми и брат ми живеят там. Така в един юнски следобед за първи път прекрачихме през малката зелена портичка на бъдещия си дом в самото Пушево. Виждаха се само две постройки (оказа се, че има две къщи в имота – едната от 1900, другата от 1924 г.). Колко голям беше дворът не разбрахме на първата среща, но след семица косене, се оказа, че той е огромен и е разделен на две – пред къщата (горен) и зад къщата (долен). Само в горния има над тридесет и пет дървета, повечето от които стари. Това е една тучна поляна с петна от сенки дори по пладне, по която тичат децата и кучетата. Долният двор остана за провежадане на експерименти в отглеждането на домати, чушки и дори шафран. По-новата къща се превърна в основна. В нея сбъднахме и две други мечти – голяма баня, в която да има дюшеме, както и кухненска мивка с изглед към двора. По-старата превърнахме в къща за нашите близки, тъй като обичаме да посрещаме гости, а в едно от помещенията ѝ направихме музикална стая на три нива, където стоят барабаните на Андрей и където стават страхотни концерти, когато се съберем с китаристи (обикновено баща ми, свекър ми и нашият кум – Явката). Направихме си и огромен навес пред нея, под който преминава слънчевата част от летните ни дни.

Не знам дали е заради настройката ни, но тук времето върви наистина по-бавно. Имаме време да се занимаваме със своите дребни артистични проекти – съживяване на стари вещи, правене на музика, рисуване, писане (миналата година и.к. Хермес издаде книгата ми „Дневниците на Ая“, която дописах именно тук). За последния месец Андрей успя да измайстори кахон (перуански музикален инструмент, подобен на барабан) и пещ – съвсем истинска (Андрей приготвяше най-вкусните пици на изток от тока на Ботуша дори и на електрическа фурна, сега, с тази пещ, не знам как ще се преборят италианците за титлата)! За жегите в двора има басейн, а в снеговете става и пързалка (въпреки че истински стръмната пързалка е на 30 метра от нас и по нея спускането в хубавия сняг е около минута!). В другите сезони – мрежа за волейбол и бадминтон. Тук имаме време да играем с кучетата, да се занимаваме с децата. Ако решим да отидем в парка, просто трябва да отворим вратата. Трябва да отскочим до голям магазин – след двайсетина минути сме в някоя верига в Търново (разстоянието е 18 километра, но времето е колкото от Хладилника до НДК или от Дружба до Младост в нормален делничен ден). Ходи ни се на ресторант, бар, кино – няма проблем. Всичко е толкова близо (или по-скоро трябва да се каже – „всичко става толкова бързо“!).

Имаме и „истинска“ работа – такава, за която ни се плаща – не се занимаваме само със забавления. Все пак този малък рай трябва да бъде обезпечен. Чудесно е, че можем да работим дистанционно – без тази възможност нямаше да успеем да сбъднем мечтата си. Аз вярвам, че тази COVID-19-епоха ще донесе и положителни промени. За едната съм сигурна, тя е вече налице – за първи път, откакто сме тук, има истинска пролет. Предните години от зимата директно влизахме в лятото. Така че – благодарим ти, COVID-19, за прекрасната пролет! Толкова дълга и истинска! Може би отново благодарение на този вирус много компании ще преосмислят концепциите си и ще дават повече възможности за дистанционна работа, което ще донесе на София и други големи градове по-чист въздух и по-зелени дървета. По-бързо прибиране вкъщи след работа. Повече време за… всекиму според нуждите. Би било хубаво, нали? Това би могло да се случи, ако и други хора решат да станат селяни. Не е страшно – както е вярно, че не можеш да изкараш селото от човека, така е вярно и че не можеш да го вкараш. Не, София не е България. За лошо, но и за добро. И когато за тези хора дойде следващият ужасяващ вирус, с който ще ги плашат всички медии, и когато ги обградят отново с КПП-та, единственото, което ще трябва да направят, за да се чувстват нормално, е да отворят вратата към двора.

Когато решихме да се впуснем в това приключение, ние знаехме, че няма да е лесно. Давахме си сметка, че няма да можем да лежим по цял ден на поляната с лаптопи на коремите, а прекрасността отколо нас да се случва от само себе си. Тук все още има много, много работа. Но и това е наш избор. Всеки може да моделира бита си, както пожелае. Нашето желание беше да подредим живота си така, че още преди пенсионна възраст да седим и „да си гледаме кефа“, както казва Явката. А за това трябва да мине време. Но няма страшно – ние го имаме.

Така че в заключение ще споделя с вас нашата рецепта за… да го наречем „безвремие“ – вземате четири шепи желание и ги добавяте в четири шепи решителност. Смесвате го с авотомобил (по-добре е с два, но то е според възможностите и вкуса). Хвърляте сместа в голяма здрава офанзива за създаване на дом (след усилен физически труд се спи прекрасно, особено, когато през отворения прозорец, освен чист въздух, до вас достигат чуруликанията на знайни и незнайни птички). Оставяте всичко да втаса добре. Печете (се) на жаркото слънце. Накрая получавате стотици хектари небе, което е само за вас! И, разбира се, залези, които всеки ден ще ви поглъщат в едно прекрасно минало-настояще. Залези с мирис на детство…