Денят на Европа

Сева Памукчиева

На 9-ти май 2020 г. се навършва кръгла годишнина от деня, в който френският министър на външните работи Робѐр Шума̀н обявява Декларацията, с която предлага създаването на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС), предвиждаща обединяване на производството на въглища и стомана на страните участнички. На същата дата от 2009 г. насам официално празнуваме Деня на Европа.

Защо той е толкова важен именно на 70-тата годишнина от своеобразното начало на европейското обединение и кой е човекът, стоящ зад голяма част от идеите, които са реалност и в наши дни.

Декларацията на Шума̀н 

Тя остава в историята под това название, защото на 9-ти май 1950 г. по радиостанциите в Европа звучи с неговия глас. В 16 часа, в Часовниковата зала на двореца „Ке д’Орсе“ (Министерството на външните работи на Франция), френският външен министър чете документ, който коренно ще промени пътя на историята на Европа. По-малко от година по-късно ще бъде подписан Парижкият договор за Европейската икономическа общност за въглища и стомана. А седем години след Декларацията – двата Римски договора, които дават началото на Европейската икономическа общност, предшественика на Европейския съюз. 

Жан Монѐ (Jean Omer Marie Gabriel Monnet)

Макар и произнесена от френския външен министър, Декларацията на Шума̀н е в голямата си част дело на Жан Монѐ.

Монѐ е роден в Коняк, Франция през 1888 година. През живота си е бил от търговец, което е наследственият му занаят, през икономически съветник във Франция, Полша, Румъния, Китай, финансист и банкер,  дипломат, политически визионер. Дори за определен момент съветник на американския президент Рузвелт. Така стига и до „баща на Европейския съюз“, както немалко хора имат смелостта да го наричат. В момента на съставянето на плана за икономическо развитие на Европа Жан Монѐ е съветник на френското правителство. Пет години по-рано той предлага план на френския президент Шарл дьо Гол за възстановяване на икономическата мощ на Франция чрез добива на въглища. План, който е възприет от френската държава. 

Тежкото икономическо, политическо и обществено положение, в което се намира светът след Втората световна война,  изисква от съвременниците на Монѐ да открият начин, по който Европа да успее да функционира. Да преодолее нелеките поражения и да просперира. 

“Няма да има мир в Европа, ако след войната държавите се възстановят на базата на националния си суверенитет. Държавите в Европа са твърде малки, за да гарантират на своите народи необходимия просперитет и национално развитие.” 

Жан Монѐ

Може би са малцина онези, които в действителност биха могли да оценят какво представлява Европейската интеграция. Най-вече защо тя е толкова специална. 

Аз ще се опитам да изведа няколко причини, които ме карат да бъда еврооптимист и пламенно да защитавам идеята за европейска интеграция всеки път, когато ми се отдаде такава възможност.  

Първо, Европейският съюз е нещо като нищо друго, казваше моята преподавателка по Право на Европейския съюз по време на лекциите.

Представете си, че някой излезе и ви каже, че има план, чрез който икономиките на няколко големи държави да функционират в синхрон. В същото време тези държави ще могат да вземат решения заедно отвъд икономиката и така ще функционират заедно. Но това няма да бъде икономически договор за сътрудничество, няма да бъде и международна организация, още по-малко федерация или конфедерация. Изобщо никаква държава. Ще е нещо, което ще има собствен живот. Ще се развива и непрекъснато ще върви нанякъде, за да бъде жизнеспособно, без обаче да знае каква е крайната цел.

Ако сте съвременник на събитията от края на Втората световна война, сигурно ще си кажете, че това граничи с лудостта. Но замислете се колко е съвършена тази идея на Жан Монѐ. Тя практически не може да се провали, защото е уникална. И не се опитва да прилича на нищо, което светът е виждал преди. Но съгласете се, крайните ситуации изискват крайни мерки. Европа току що е излязла от най-унищожителната война и трябва да намери начин как да живее със себе си. Тук авторът на плана за обединена Европа дава хоризонт на държавите как не просто да оцелеят, но да се радват на икономически просперитет. Вероятно единственият паралел, който може да се направи, е, че днес Европейският съюз е Римската империя на новото хилядолетие.

Впрочем, тъй като шансът европесимистите да са изчезнали от лицето на Земята към момента на пубикуване на тази статия граничи с невъзможното, ще кажа, че британците освен Европейския съюз, няколко века по-рано, са напуснали и Римската империя, заради чепатия си характер и невъзможността да бъдат управлявани в парадигмите на нормалния свят. They will eventually come to their senses, както биха казали самите те. Край на отклонението. 

Второ, европейската интеграция по начина, по който е замислена от Жан Монѐ в средата на XX век, преследва една много важна цел, наглед съвършено различна от икономическия просперитет на отделните държави, но пряко свързана с идеята за създаването му – да осигури мира в Европа.

Идеята е икономиките на държавите учредителки да станат независими от производството на боеприпаси и оръжия за воденето на световни войни. А като обединяват икономическите си нужди и пазари, да започнат да се фокусират в други далеч по-конструктивни и устойчиви посоки.

Декларацията завършва с изречението, което може би всеки европеец е чувал поне веднъж. “Войната да е не просто немислима, но и невъзможна.” Докато държавите зависят една от друга икономически, те не биха влезли във военен конфликт една с друга. Нещо повече, това ще е предпоставка за политически съюз. Днес е факт, че след края на Втората световна война и създаването на първите икономически обединения, предшественици на Съюза, държавите негови членки, отбелязват най-дългия период, в който бойни действия не са се водили на тяхна територия или помежду им. На мен ми се струва, че това е една доста добра атестация за успеха на идеята на Жан Монѐ за слагане край на войните в Европа. 

Трето, свободното движение на стоки, капитали и умове.

Да, на умове. Със сигурност по-възрастната част от читателите, които са били в съзнателни години преди влизането на България в Европейския съюз, дори преди падането на тоталитарния режим, са можели само смело да мечтаят какво означава това да се разхождаш по Unter den Linden. Да се чудиш как може такова дребно нещо като Manneken Pis да е най-голямата белгийска туристическа атракция, защото самият ти си го пропуснал, обикаляйки из тесните централни улички на Брюксел. Да видиш, че в действителност е вярно, че Айфеловата кула се вижда от почти всяко кътче в Париж. Да отидеш в Рим и да не видиш Папата, но това да не е проблем, защото знаеш, че когато имаш свободно време можеш да вземеш самолета и да наваксаш пропуснатото.

Затова умове, защото за моите родители, на моите години това дори не е било в сферата на мислимото, още по-малко на плануваното. Било е просто разказ от страниците на романи като “Две седмици в друг град” на Ъруин Шоу или “Живот на заем” на Ерих Мария Ремарк. Но пътуването, колкото и ценно да е то за мен, далеч не е най-голямото постижение. Далеч по-ценно е, че можеш да разговаряш на по чаша кафе с хора от почти всички точки на света докато през прозореца виждаш паметника на Майка България във Велико Търново. Защото благодарение на свободното движение много хора преоткриха България като свой втори дом. И тук, където живеем, можем да разговаряме на френски, немски, английски, холандски и т.н. 

Това са моите три причини да смятам, че бъдещето ни е безалтернативно свързано с Европейската интеграция. И Декларацията, на която е автор Жан Монѐ поставя началото на епоха на просперитет за европейските държави, която няма аналог в историята.

В радиопредаване, посветено на великите европейци, Пламен Асенов казва за Жан Монѐ, че той “има две големи мечти – да доживее до сто години и да види Европа обединена. Почти успява и с двете. През 1979 г., когато умира, той е на 91, а с Римския договор от 1957 г. родената в неговия ум и с неговата настойчивост Европейска общност за въглища и стомана вече се е превърнала в Европейска икономическа общност. ”

Днешният Ден на Европа е толкова важен не заради кръглата годишнина от произнасянето на Декларацията от 1950 г, а защото също както днес и тогава Европа е била на кръстопът и се е опитвала да вземе стратегически решения за бъдещето си. Била е нужна посока и идея, в която да вярва. Макар и романтична, тази част от историята на Евопейския съюз не бива да се забравя, защото тя има своя принос за успеха на Европейския проект в последните 70 години.

В никакъв случай не може да се каже, че съществуването на Европейския съюз се дължи единствено на един човек. Колкото и забележителен да е той. Точно обратното, ако Европейският съюз е доказал нещо на света, то е, че е успял в последните 70 години да оцелее благдарение на непрестанните усилия на много външни министри, съветници, министър-председатели и президенти, които са били достатъчно далновидни да прозрат, че нито една европейска държава не може да търси какъвто и да било просперитет, ако се самоизолира. Идеята за заедността е романтичният разказ, който ние, европейците разказваме за себе си. Само, че той в много случаи е бил поредица от неоценени и привидно безнадеждни усилия на много държавници.