Несбъдната революция

Владислав Иванов

Предполагам, че вече сте разбрали желанието ни да представим алтернативна гледна точка към всички аспекти на заобикалящия ни свят. Днес идва ред на музиката на ХХ век, и по-точно на пънк рока.

Ще ви разкажа за едни от предтечите на това течение, за съжаление получили международно признание едва в края на деветдесетте години, въпреки че тяхната музика изпреварва с повече от 10 години появата на Sex Pistols в Англия и New York Dolls и Ramones в САЩ и старта на същинската пънк вълна в рока. И между другото, те идват от доста неочаквано място – Лима, Перу!

Да влязат Los Saicos, непризнатите бащи на пънка!

Когато за пръв път съвсем случайно попаднах в YouTube на техния най-популярен сингъл „Demolicion“ (Разрушение), първо ми стана интересно суровото и неподправено пънк звучене на песента на дотогава непознатата за мен група, а когато видях годината на издаване – 1965, бях истински шокиран! И досега за мен (предполагам не само за мен) е загадка как са били възприети в средата на шестдесетте в далечно Перу неподправеният гняв и желанието за разбиване на статуквото, струящи още от първия ред на песента: Echemos abajo la estación del tren – Нека да съборим гарата!

Малкото налична информация за групата само възбуди любопитството ми. Оказа се, че тяхната история е доста кратка, но пък за сметка на това изключително наситена и драматична:

Los Saicos е основана през 1964 г. от китариста Ървин Флорес (Erwin Flores) и барабаниста Франциско Гевара (Francisco Guevara), и двамата току-що завършили гимназия. Скоро към тях се присъединяват и малко по-опитният соло китарист Роландо „Китаеца“ Карпио (Roland „El Chino“ Carpio) и Цезар „Папи“ Кастрийон (César „Papi“ Castrillón), вокал, когото се налага да научат да свири на бас китара. Още отначало Ървин Флорес поема вокалите за по-рокаджийските парчета, а Папи чуваме в по-мелодичните. Много скоро им се налага да променят първоначалното име на бандата – „Los Sádicos“ („Садистите“), на може би малко по-приемливото за обществото „Los Saicos“ – странно съчетание между името на популярните часовници Seico и филма на Алфред Хичкок „Psycho“ („Психо“). Започват поредица от малки участия, докато един ден успехът неочаквано ги сполетява, когато на техен концерт идва влиятелен музикален журналист. Много скоро следва и първото им участие по телевизията, където стават истински звезди и получават първия си договор за запис. Първият им записан сингъл (по това време това е малка плоча на 45 оборота, с по една песен от всяка страна) става веднага хит в Перу. Окуражени от успеха на двете песни от него – „Come On“ и „Ana“, те подготвят записа на втори сингъл – споменатия по-рано „Demolicion“, който неочаквано за всички се превръща в един от най-големите радио хитове за 1965 г. в тяхната страна. Изглежда анархистичните нотки, възпяващи разрушението на гарата, са попаднали точно на място в страната, тресяща се от обществени вълнения по това време. Следващите 3 сингъла затвърждават локалния им звезден статус. По-нататък историята им повтаря (или може би предшества) историята на много други кратко просъществували банди от шестдесетте и седемдесетте години – успехът се оказва нещо, с което те не са готови да се справят. Към изтощението от твърде многото участия се добавят и проблеми с опитващото се да наложи диктатура по това време ляво правителство в Перу. През 1966 г. групата се разпада, като двама от членовете ѝ – Ървин Флорес и „Папи“ Кастрийон, емигрират в САЩ, а оставащите двама в Перу никога повече не се занимават с музика. Китаристът Роландо Карпио дори никога не споменава пред децата си за музикалната си кариера, преди те самостоятелно да открият тези факти за младостта му.

Музиката им е силно повлияна от популярния по това време сърф рок, но неподправеният бунт, струящ от всяка фраза си е чисто техен патент.

Ървин Флорес има доста по-добра съдба, макар и несвързана с музиката – завършва физика, след което много години работи за НАСА. През 2006 г., когато по негова инициатива групата се събира отново, е мениджър в голяма фармацевтична компания. 

Събирането им се превръща в събитие в Перу. За съжаление един от членовете – Роландо Карпио, е починал предната година. През същата 2006 г. перуанският лейбъл Repsychled  издава на CD ремастерирани версии на всички техни сингли. Четиридесет години по-късно Los Saikos получават истинско признание. Няколко испански радиостанции правят предавания за тях и популяризират песните им. Големи имена в алтернативния рок не пропускат да ги споменат в своите интервюта. 

През 2011 г. излиза документалният филм „Saicomania“. В деня на излизането му бандата се събира отново. Малко по-късно те изнасят две истински диви шоута в Буенос Айрес. 

Премиерата на филма в Сан Франциско е почетена от алтернативни звезди като Jello Biafra от Тhe Dead Kennedys.

Остава ни само да гадаем, каква посока би поела музиката на  шестдесетте и седемдесетте години, ако Los Saicos имаха по-добър късмет, и бяха успели да стигнат до САЩ или Европа. Препоръчвам кратката им дискография на всички почитатели на суровия неподправен звук, на духа на протеста, достигнал до нас през дистанцията на времето.