За Габрово и Домa на хумора

Сева Памукчиева

През изминалия уикенд се проведе ежегодният карнавал в Габрово. Събитие, което заради своя необикновен характер, голям мащаб и оригиналност предизвиква все по-сериозен интерес и започва да придобива национално значение. 

Тази година за разлика от друг път, когато улиците на балканския град се изпълваха с хора и посрещаха гости от цялата страна, заради пандемията той придоби по-различна форма. Сега карнавалът бе по терасите на габровци. Но според мен най-важното е да запазим възможно най-голяма част от добрите си традиции като ги съобразяваме с изискванията на извънредната епидемиологична ситуация. Така че Габрово за пореден път печели точки в моята класация за едно от много специалните места в България. 

Карнавалът се провежда ежегодно около 17 май – Деня на Габрово. А тази година е особено специална, защото на същата дата се отбелязват 160 години от обявяването на Габрово за град. 

Както и фактът, че на 18 май бе международния ден на музеите. 

Къде е пресечната точка между тези две събития? Разбира се, че в необикновения габровски Музей на хумора и сатирата. 

Една неделя, в края на февруари тази година, без сериозен предварителен план се разходихме до Габрово. Град, който много обичам, и в който по някаква причина винаги се чувствам като турист. Смятам, че това място може да разказва модерната история на България по най-добрия начин. По неговите улици личат следите от всички значими събития, които страната ни е преживяла през последните няколко столетия. Като започнем от османското робство, през индустриалния подем, чийто отпечатък са огромните фабрики, минем през тоталитарния режим, който отнема собствеността на предприятията от техните собственици и постепенно ги унищожава, и стигнем до наши дни.

Това е безкрайно интересна, но и много дълга тема, и човек наистина трябва да отиде в Габрово, за да изживее всичко това. 

Има нещо вълшебно в този град. Почти всеки път, когато съм там, той ме изненадва с нещо. Миналата неделя например успя да ме очарова Домът на хумора и сатирата. Фактологията около него е известна на всички, които са се интересували поне малко от историята му. Създаден е през 70-те години на миналия век, често негови директори са били напредничави хора, които са се опитвали да правят неща, несъотносими с комунистическата власт. А днес той вероятно е един от малкото музеи в България, чиято директорка е толкова различна с модерните си представи за музейното дело. Имах удоволствието да се запозная с нея преди около година и половина и предполагам, че тя едва ли си спомня. За разлика от мен. А аз си спомням, защото имам навика да се впечатлявам от хора, правещи неща, които други не са достатъчно смели да предприемат. Обликът на Дома на хумора е доказателство, че Маргарита Доровска е точно такъв човек.  

Тук трябва да си призная нещо. Не бях ходила в Дома на хумора от дете. Беше ми останал някакъв накъсан спомен за кривите огледала, котките без опашки, яйцата с кранчета, часовниците, които се въртят наобратно и разбира се, историята, че когато в Севлиево свири музика, габровци ходят по терлици. Извинете щипката местен национализъм, но това последното го научих от друг източник, не от Дома на хумора. 

Искам да споделя с вас това, което ме подтикна да напиша тези редове – впечатленията ми от чудесното кътче, наречено Дом на хумора. В онази топла февруарска неделя именно той се оказа моето вдъхновение. Ще ви спестя подробното описание на експозициите, защото се надявам да успея да ви накарам да отидете и да го видите. Но това място крие в себе си нещо много красиво. Не толкова заради някаква особено специална характеристика, не защото има блестящи табели или шумни реклами, а защото човек там се чувства добре. Влизайки в експозиционните зали, усещаш, че този, който ги е подредил, е искал да те накара да се чувстваш уютно в тях, да се разходиш, да видиш всико онова, което е искал да ти разкаже, а огромното пространство те кара да се чувстваш свободен. Защото именно експонатите  са главният герой на преживяването. Там въображението може да танцува, да се наслади на едно ново и необятно изкуство, каквото е типографията. Аз самата съм очарована от идеята за типографията. Намирам я за онзи красив щрих в ежедневието, който може да те накара да се чувстваш добре, заради мисълта, че някой художник е използвал част от таланта си и е отделил от времето си, за да ни накара да изпитаме естетическо удоволствие от формата на буквите, с които пишем. Защото ние вероятно рядко се замисляме какво стои зад знаците, с които е създаден текста, който четем. Всеки шрифт има своя история, преминал е през идеята на своя автор и е достигнал до печат, предоставяйки ни възможността да видим колко изящен, деликатен, претрупан, претенциозен или изчистен може да бъде. Да видим как може да вдъхне душа на думите, които изписва, и просто да даде нещо в повече на посланието, което авторът на текста е искал да внуши на своя читател. 

Това е една моментна снимка на частица от нещата, които музеят предлага. 

Домът на хумора е може би най-представителният макет на Габрово, а тъй като Габрово е най-представителното място за това какво е била и е България през последните няколко века, той е представителен и за това, какви сме ние и какво можем да направим със себе си и средата около нас. 

Преминаваш през една сграда, строена в пика на тоталитарния режим, студена, сива, ръбата, обаче не виждаш студенината, сивотата или ръбатостта. Виждаш таланта, отношението и познанието на хората, които работят на това място, които са се срещнали тук с модерното изкуство, за да те накарат да се чувстваш по-специално. 

Надявам се тази пандемия да е отключила в нас разбирането, че трябва да обръщаме повече внимание на нещата, които са близо до нас, и само чакат да ги открием.