Как се отнасяме към археологическите ни обекти
В буквален превод археология означава „наука за старините“. За разлика от геологията, която е „наука за земята“, археологията се занимава с всичко, създадено от човека в древни времена. В България археологическото културно наследство обхваща всички материални изяви на човека, засвидетелствани от появата на първите хора на Балканския полуостров, съответно на европейския континент, през ранната праистория, до периода на османското владичество по нашите земи. В други, много по-развити от нас държави, „археология“ са и фабрики, бараки и пивоварни от ХІХ в., дори от първата половина на ХХ в. България има редкия шанс да е държава, разположена на територия с толкова богато минало, поради което ние като народ можем да се гордеем с истински древна археология. Но нека погледнем как се отнасяме към тези изключително редки дадености.
Вероятно всеки в България е чувал за тракийските съкровища. Някои заради прословутите в миналото бонбони „Амфора“, на които бе изобразена златната амфора-ритон от Панагюрското съкровище. Други – заради изложбите на тракийско злато, прославили България по цял свят.
Отвъд лъскавата част на археологията, изложена във витрините на музеите, стои и една друга, по-всекидневна и далеч не толкова радостна картина. Тя е свързана с повсеместното посегателство върху археологически обекти от страна както на иманяри, така и на обикновени граждани, длъжностни лица и инвеститори, една част от които готови да унищожат изключително ценни обекти на културното ни наследство, за да изградят например завод или да обособят концесия за полезни изкопаеми върху древна крепост или светилище, без да спазват законовите разпоредби. Разбира се, има и съвестни, спазващи закона и грижещи се за опазване на културното наследство хора, общини и фирми, но общото състояние на археологическите обекти у нас говори, че по-съществено влияние имат неспазващите. Някой би казал „Голяма работа, заради едни камъни и керемиди искате да ни спрете работата! Хората окрадоха държавата, а за вас камъните са по-важни!“. Това са най-честите реплики на човек, уличен в увреждане на археологически обект.
И тук се сблъскват двете страни на проблема – народопсихологията по отношение на археологическите обекти и спазването на българското законодателство. Докато за преодоляване на първата е необходима много по-трайна и дълговременна инвестиция, то втората е пряко зависима от първата, независимо, че би трябвало да има по-значителна тежест като официална разпоредба. Е, българите не обичаме да спазваме правила.
Според българското законодателство, и по-точно според Закон за културното наследство, кметовете на общини са длъжни да полагат усилия за опазването, проучването и популяризирането на културното наследство на подопечната им територия (чл. 17). Това, разбира се, не изключва ролята на всеки един гражданин в този процес. Когато човек забележи нередни, според него, изкопни дейности в район, в който се знае, че има археология, трябва да уведоми съответните проверяващи органи. Това се отнася и до юридически лица, които имат намерение да осъществят инвестиционно намерение на някаква площ, за която има или няма данни за наличие на археологически обекти. По същия Закон за културното наследство основен метод за установяване на това дали има археологически обекти са теренните издирвания (чл. 147, ал. 4, т. 1), при които цялата площ се обхожда от археолози, които документират видимите на повърхността следи от човешка дейност. Едва след това Министерството на културата може да съгласува съответното инвестиционно намерение и то при определени условия (чл. 83, чл. 84). Законово издържаният проект е по-трудоемък, но винаги по-устойчив във времето.
Липсата на адекватно отношение към културното ни наследство води до печално известни случаи на престъпна небрежност. Красноречив пример е античният град Рациария, намиращ се във видинското село Арчар. В продължение на десетилетия блестящата римска колония, столица на провинция Крайбрежна Дакия, беше брутално разграбвана от иманяри с багери, посред бял ден, и то с липсата на противодействие от страна на местните власти и с дейното участие на жители на селото. Друг пример са многото случаи на хотели по Черноморието, изградени върху древни градове без спазване на законовите изисквания за съгласувания и спасителни археологически проучвания. Не са малко и случаите на общини или концесионери на полезни изкопаеми, които също не спазват закона и бетонират хилядолетно минало.
Често в момент на възмущение казваме „Това, ако беше в Италия или в Гърция, щеше да е туристически обект, който да посещават много хора и държавата щеше да къса билетчета.“ А това дали ще печелим от археологическите ни обекти и ще сме по-заможни икономически и духовно, или ще неглижираме и унищожаваме с действие или бездействие иначе богатото ни минало, е отговорност на всеки един от нас.
